„ЧОВЕК Е ИЛИ СВОБОДЕН, ИЛИ РОБ – ИНАЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА“. Не тази мисъл не е моя, на Ж.П.Сартр е, но ми звучи така болезнено близко и лично. Този философ от едно отминало време, сякаш е надникнал в мен, в моето съзнание и му е дал глас.

       Днес е един специален, особен ден. Ден в който именно свободата се вее на знамената ни. Това е онзи специален миг, в който тя – тази химера и абстракция се материализира и изпълва със съдържание. Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Волов, Хитов, дядо Петър от горната махала, баба Стана от колибите, ратайчето от чифлика, попа от черквата и още хиляди знайни и незнайни люде пожелали да бъдат свободни са платили  с живота си, за да стоя днес пред вас.

       Често се питам дали олицетворявам онзи техен стремеж, дали съм достойна за честта да се наричам свободна. Не не говоря за физическо робство на индивид или нация, става дума за робство на душата, за позорно примирение.

        А бедният роб търпи и ние/ без срам, без укор, броиме време, / откак е в хомот нашата шия,/ откак окови влачи народа, / броим и с вяра в туй скотско племе / чакаме и ний ред за свобода!

       Време – колко ли ще е нужно, за да осъзнаем, че от времето на Левски и Ботев, та и до днес, борбата не е спирала. Днес физическо робство няма, но тътенът на различни по вид и размер окови ечи в главите ни.

       Казват, че моралът започва със свободата, а имаме ли проблем с морала и моралното. Времето ни е изпълено с хора и организации, борещи се за различни свободи.

      Само робът се бори за свобода. Свободният човек се бори за съвършенство. Струва ми се, че сме далеч от него.

      Младежите на моята възраст масово разбират свободата, като липса на ограничения. Това според мен е грешно. Не мисля, че Ботев и Левски са искали такава безотговорна свобода. Те са искали да имаме свобода, която ни дава възможност за действие. Имайки такава, спазвайки правото на същата и за другите, можем един ден наистина да престанем да бъдем роби и да завървим по дългия път на съвършенството.

       И нека никога не забравяме „ Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“

Вероника Мирославова Маринова – XI б клас – СУ „Васил Левски“, Ябланица

Уважаеми ученици и учители,

            Епохите минават и отминават, раждат се и умират, а обесеният Апостол е жив вече 148 години. Българската земя вечно ще тръпне от неговите стъпки, оставили в душата й усет за трайност и величие. Някогашният дякон не е подозирал, че краткият му живот ще надхвърли възможните човешки граници, ще прескочи тленността и ще отиде в безсмъртието.

           Роден от майка робиня, той би трябвало да стане син роб, но той не върви по логиката на живота, а избира свободата. Своето освобождение Дякона започва жестоко, като се освобождава от себе си, следвайки сиянието на свободата и се заробва отново за нея.

          Възвисен до най-висши просветления, надхвърлил границите на всички човешки измерения, той тръгва сам, непоканен от никого и от никого незадължен. Тръгва, за да открие своите братя и да ги освободи от самите тях, да ги обвърже и посвети на делото. По пътя му не е имало знаци на надежда, той ги е създавал сам и ги е посочвал на другите. Привидно обезличен зад великия идеал на свободата, той е търсил в българския човек завършената за целта личност или я е създавал бавно и търпеливо с години. Той заобикаля имотните, първенците и слиза при обикновения народ, сигурен, че там го чакат хиляди. И тогава започва великото пътешествие по българската земя, което не е имало, няма и няма да има равно на себе си. Името му вече е станало легенда. То броди подир него, откъсва се от него и кръстосва българските земи по други маршрути.  Още тогава, приживе, Апостола вече се превръща в история, в легенда, в символ, още тогава неговият път става пример за подражание, превръща се във вяра и посока към жадуваната свобода.

         Когато увисва на бесилото, Апостола вече е завършил своето дело, вече е разорал пустинята на робството и в младите и жадни бразди е посял горещите семена. Апостола не е имал никакви лични желания в краткия си живот. Ние се дивим на кристалната яснота на трезвия му ум в преценката за себе си, непостижима по своята скромност и велико себеотричане.

        Апостола продължава да ни шепне, да ни заклина за прости наглед неща, да ни освобождава и заробва. Неговото пътуване не е завършило и ако се вгледаме в нашите дни и нощи, ще съзрем следите от стъпките му навсякъде. Те бродят по земята на милото ни отечество и ще бродят вовеки веков, за да напомнят на всяко поколение какво е неговото предназначение, какъв е смисълът на живота му да изправят наведени глави и просветляват помътени погледи.

       Отдавна думите са изсъхнали, пръстта е опръхнала отдавна, а ние чуваме гласа му и виждаме неговите следи, които окръглят нашия взор и продължават в небето над България. И ако чувстваме силно тежестта на българската си принадлежност, то е, защото Апостола виси в нас със страшна сила !

      Носете достойно името на своя патрон и не забравяйте заветите му, за да пребъдем като достойни хора и граждани на България!