148 години от гибелта на Апостола на свободата Васил Левски


Уважаеми ученици и учители,

            Епохите минават и отминават, раждат се и умират, а обесеният Апостол е жив вече 148 години. Българската земя вечно ще тръпне от неговите стъпки, оставили в душата й усет за трайност и величие. Някогашният дякон не е подозирал, че краткият му живот ще надхвърли възможните човешки граници, ще прескочи тленността и ще отиде в безсмъртието.

           Роден от майка робиня, той би трябвало да стане син роб, но той не върви по логиката на живота, а избира свободата. Своето освобождение Дякона започва жестоко, като се освобождава от себе си, следвайки сиянието на свободата и се заробва отново за нея.

          Възвисен до най-висши просветления, надхвърлил границите на всички човешки измерения, той тръгва сам, непоканен от никого и от никого незадължен. Тръгва, за да открие своите братя и да ги освободи от самите тях, да ги обвърже и посвети на делото. По пътя му не е имало знаци на надежда, той ги е създавал сам и ги е посочвал на другите. Привидно обезличен зад великия идеал на свободата, той е търсил в българския човек завършената за целта личност или я е създавал бавно и търпеливо с години. Той заобикаля имотните, първенците и слиза при обикновения народ, сигурен, че там го чакат хиляди. И тогава започва великото пътешествие по българската земя, което не е имало, няма и няма да има равно на себе си. Името му вече е станало легенда. То броди подир него, откъсва се от него и кръстосва българските земи по други маршрути.  Още тогава, приживе, Апостола вече се превръща в история, в легенда, в символ, още тогава неговият път става пример за подражание, превръща се във вяра и посока към жадуваната свобода.

         Когато увисва на бесилото, Апостола вече е завършил своето дело, вече е разорал пустинята на робството и в младите и жадни бразди е посял горещите семена. Апостола не е имал никакви лични желания в краткия си живот. Ние се дивим на кристалната яснота на трезвия му ум в преценката за себе си, непостижима по своята скромност и велико себеотричане.

        Апостола продължава да ни шепне, да ни заклина за прости наглед неща, да ни освобождава и заробва. Неговото пътуване не е завършило и ако се вгледаме в нашите дни и нощи, ще съзрем следите от стъпките му навсякъде. Те бродят по земята на милото ни отечество и ще бродят вовеки веков, за да напомнят на всяко поколение какво е неговото предназначение, какъв е смисълът на живота му да изправят наведени глави и просветляват помътени погледи.

       Отдавна думите са изсъхнали, пръстта е опръхнала отдавна, а ние чуваме гласа му и виждаме неговите следи, които окръглят нашия взор и продължават в небето над България. И ако чувстваме силно тежестта на българската си принадлежност, то е, защото Апостола виси в нас със страшна сила !

      Носете достойно името на своя патрон и не забравяйте заветите му, за да пребъдем като достойни хора и граждани на България!