„ЧОВЕК Е ИЛИ СВОБОДЕН, ИЛИ РОБ – ИНАЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА“. Не тази мисъл не е моя, на Ж.П.Сартр е, но ми звучи така болезнено близко и лично. Този философ от едно отминало време, сякаш е надникнал в мен, в моето съзнание и му е дал глас.
Днес е един специален, особен ден. Ден в който именно свободата се вее на знамената ни. Това е онзи специален миг, в който тя – тази химера и абстракция се материализира и изпълва със съдържание. Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Волов, Хитов, дядо Петър от горната махала, баба Стана от колибите, ратайчето от чифлика, попа от черквата и още хиляди знайни и незнайни люде пожелали да бъдат свободни са платили с живота си, за да стоя днес пред вас.
Често се питам дали олицетворявам онзи техен стремеж, дали съм достойна за честта да се наричам свободна. Не не говоря за физическо робство на индивид или нация, става дума за робство на душата, за позорно примирение.
А бедният роб търпи и ние/ без срам, без укор, броиме време, / откак е в хомот нашата шия,/ откак окови влачи народа, / броим и с вяра в туй скотско племе / чакаме и ний ред за свобода!
Време – колко ли ще е нужно, за да осъзнаем, че от времето на Левски и Ботев, та и до днес, борбата не е спирала. Днес физическо робство няма, но тътенът на различни по вид и размер окови ечи в главите ни.
Казват, че моралът започва със свободата, а имаме ли проблем с морала и моралното. Времето ни е изпълено с хора и организации, борещи се за различни свободи.
Само робът се бори за свобода. Свободният човек се бори за съвършенство. Струва ми се, че сме далеч от него.
Младежите на моята възраст масово разбират свободата, като липса на ограничения. Това според мен е грешно. Не мисля, че Ботев и Левски са искали такава безотговорна свобода. Те са искали да имаме свобода, която ни дава възможност за действие. Имайки такава, спазвайки правото на същата и за другите, можем един ден наистина да престанем да бъдем роби и да завървим по дългия път на съвършенството.
И нека никога не забравяме „ Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“
Вероника Мирославова Маринова – XI б клас – СУ „Васил Левски“, Ябланица